В началото на 2003 година почина вуйчо Стефко - брат на баба ми. Имах много сериозна сесия, но не се поколебах и за миг и отидох да го изпратя. Той беше човек с голямо обичащо сърце, много страдал през живота си, но не оставил озлоблението да го завладее. На погребението му дойдоха страшно много хора, голяма част от които не познавах. В един момент осъзнах, че част от непознатите са мои братовчеди, кои близки, кои по-далечни... Получи се изключително странната ситуация да не знаем да се радваме ли, че най-сетне сме се срещанли, или да тъжим, защото изпращаме от този свят един изключителен човек....

Всичко това много ме натъжи и взех решение да се опитам променя практиката  роднините да се виждат само на погребения. Събрах телефони и e-mail-и и започнах да се опитам да създам несъществуващата роднинска връзка. След две години опити и мъки, установих, че това, което съм постигнал е едно голямо нищо. Всеки си беше заровил главата в собствените проблеми и поддържането на връзки с роднините беше едно сериозно губене на време, което не искаше да си позволи.

"Разродихме се", както казваше вуйчо ми.

В интерес на истината, откакто си взех дипломата, изведнъж се оказа, че на някои хора комуникацията с мен хич не им е досадна и не се свенят да ми се обаждат, когато имат затруднение. Да видим кога някой от тях ще се сети за рождения ми ден..... :)

(Не визирам всички мои роднини, а една неприятна тендениця...)

тъжна истина, но факт...това е е днешното време. Поздрави!

Тъжна истина... но си е истина...