От много време мисля да започна да си записвам спомените или спомените на близките ми хора. Ежедневието е толкова натоварено, че много лесно забравяме. Затова мисля да списвам накратко част от спомените си/ни. 

Баба ми (Бог да я прости) много обичаше да ми разправя истории от своето детство. Една от тях беше за премеждие на царя в нейния роден край:
Цар Борис III бил гост в чифлика на Иван Багрянов. Навръщане решил да мине през полето и ... закъсал с автомобила. Тъй като бил без охрана, нямало кой да му помогне и бил принуден да се оправя сам. 
Скоро покрай него минал един човек с каруца. Царят помолил да го издърпа, но получил категоричен отказ: Кьорав ли си? Ей го царския път - да си карал по него!
Монархът нямало какво да прави, освен да остане в полето и да чака.
След малко минало едно пастирче с поверените му волове,, Царят отново помолил да бъде издърпан. Пастирчето се съгласило. Помолило само да не пуска двигателя на колата, за да не се плашат воловете. След като автомобилът стъпил отново на шосето, Борис III (без да се представи кой е - очевидно не бил познат) благодарил на момчето и го попитал дали има някакви проблеми.
Пастирчето отговорило, че най-големите му притеснения са, че скоро трябва да ходи войник, а тъй като е сирак  и братята му са още малки, няма има кой да се грижи за майка му и по-малките.
След няколко дни в градчето дошъл паричен запис от София и телеграма, която казвала, че по заповед на царя казармата на пастирчето се отлага с няколко години (докато по-малкият му брат стане достатъчно голям и може да се грижи за семейството си).

А за каруцаря, който зарязал царя в полето останало да казва "Ей, в ръчичките ми беше царя (богатството) и го изтървах"