До 1994 въобще не се интересувах от футбол и познанията (по-точно незнанията) ми в тази област бяха безкрайно ограничени. Всъщност, единственото нещо, което знаех със сигурност беше, че съм Левскар (поради една причина, която ще разкажа друг път) и толкова.
Но ... вълнуващото американско лято впрегна моят патриотизъм и заедно с целия български народ, стоях пред телевизора, стисках палци, радвах се и после плаках от мъка.
След емблематичния четвъртфинален мач срещу Германия (2:1) незнайно защо излязох и се присъединих към съседите, които гониха топката пред блока.
Както може да се очаква, тъй като бях вече не много малък (16 години) участието ми тогава (а и доста време след това) беше малко по-зле от много ужасно. Бяха отминали годините, в които лесно да се науча да боравя с топката и престоят ми на терена представляваше едно непрестанно спъване в топката. Помагаше донякъде, беше огромното желание за игра. Това беше и причината да се включа в първенството по футбол на квартала, където дори успях да вкарам (срещу непобедимия отбор на "двойката"). В крайна сметка все пак осъзнах, че май няма да ме бъде като футболист и ако искам да се забавлявам с футбола, трябва да си избера пост, на който да съм максимално ефективен.  За нападател и халф очевидно не ставах и тъй като се оказа, че много успешно преча, реших, че е добре да се засиля отзад. Пробвах няколко пъти да играя в защита и не се справях съвсем плачевно, но тъй като на вратаря му е много по-интересно, се заселих трайно между гредите. Както може да се предположи и там не бях цвете за мирисане. Тук обаче с помощта на късмета и на Правдолюб, който беше взел присърце моята кауза, успях да достигна някакво не много минимално ниво.
Междувременно беше дошло началото на 1995 година и няколко човека започнахме да гледаме турнира по минифутбол, който се провеждаше в Спортната зала. Това страшно много ми хареса и когато годината се изтърколи, заедно с Цецо, Митака и Андрей от класа (и още няколко момчета от МГ-то) създадохме "Бул-96" и го записахме за участие при младежите. Както споменах и преди това, отборът не се представи зле и под ръководството на треньора Янко Ялъмов, успяхме да победим дори доста силния отбор на "Механотехникума" с 4:3. Стигнахме до 1/8 финал, където отборът на "Чардафон" - юноши старша възраст просто ни размаза 0:8. Моето участие в този турнир беше символично. Тъй като имахме доста добър вратар, аз потичах малко в последния мач при резултат 0:6. 
На следващата година с Цецо организирахме нов отбор - "Кронос". За съжаление, част от тези, с които играхме предишната година бяха минали минималната възраст или пък бяха отишли да учат и съставът беше повече от скромен. Отупаха ни във всички мачове и набързо приключихме участие. Тук вече играх по-често и благодарение отново на Правдолюб, имах прилични намеси. 
Времето минаваше. Минах казармата, после се записах в университета, завърших, започнах да работя. През всичките тези години много често с носталгия се сещах за турнира в Габрово. В Пловдив няма подходящо съоръжение (като Габровската спортна зала) и по тази причина няма турнир по минифутбол в зала. Много пъти съм си мислил, че повече няма да имам възможност да участвам в такова мероприятие и всичко ще си остане в спомените ми....
Но през лятото на 2008 се срещнахме с Цецо в Габрово и от дума на дума се заговорихме за въпросният турнир. Както може да се очаква, ентусиазмът ни завладя и идеята отново да потичаме започна да приема все по-реални изражения.
Аз лично проведох няколко разговора с моите пловдивски приятели за евентуално тяхно участие, но ... повечето от тях не се вдъхновиха. Единственият луд като мен се оказа Светльо, който отсече "пиши ме". С помощта на Божо, който ни свърза с Гошо, събрахме състав за участие. Както е известно, всички паднахме се в кофти група (с отбори, в които играчите са картотекирани във "В" група) и ни разбиха, но не съжалявам. (Като изключим един момент) се събрахме добра компания и се забавлявахме доста. За разлика от другите си играхме честно, не участвахме в уговорки и нямахме спонсор който да ни навиква пред всички.
Радвам се, че не бях прав, като зачислих минифутбола към спомените си и се надявам да възкреся и други положителни спомени.